Croatia - do not miss a thing, by Peter Stoyanovich | Хърватия - една задължителна възможност, от Петър Стоянович

Хърватска ни е традиционно близка държава. Имаме зад гърба си съвместно участие в две световни войни, а между тях с обединени усилия сме застреляли и един югославски крал. За там говорим като за далечен приятел, а всъщност пътят с кола до Загреб е 7-8 часа, сега с последното парче от магистралата до Ниш е още по-удобно. Едно време за толкова време стигахме с пръхтящите Москвичи от София до Ахтопол…

Загреб е като изваден от австро-унгарски албум. Млади двойки седят вечер на малки маси по уличните заведения и пият бяло вино. Разделя ги само потната бутилка. Няма форсиране на мотори. Дори уличните табелки и номера са "централноевропейски", непипнати от десетилетия. Оставили са и най-старите двуезични табели.

От няколко години, казват местните, е пълно с туристи, ама пълно-пълно. Виждат се групите на всеки ъгъл. Имат държавна целенасочена политика, правят базари, манджи, домашни предмети. Араби и богати азиатци се избиват да идват. Масово уважават градския кмет, въпреки, че са уверени, че покрадва яко. Но върти местната икономика.

Никаква битова престъпност, ни коли пипат, ни къщи. Реставрацията на старите сгради куца; пълно е с красиви къщи от австрийския период, но в лошо състояние. Двойно до тройно е по-скъпо в кръчмите и магазините. На пазара сега кило обикновени праскови е 3.30 лева, смокините 10 лева, едни никакви домати 2-3... Луксозните риби и мекотели тръгват от 30 и нямат горна граница. Но и заведенията, и магазините са пълни, явно са нормални цени спрямо доходите; само че как става тая работа при положение, че средната им заплата била 400 евро, незнам.

Пътувайки от Сърбия насам околностите са равни, земеделски, някак много български. Заради турските гастарбайтери чакането на границата е над 2 часа; на връщане минахме шус.

Риека на Адриатика. Участвам в международен фестивал на документалния исторически филм. Спим в хотел на кораб. Екстравагантно, макар бедничко някак. Наоколо гъмжи от неуловена риба – това да е у нас, за два дни ще я ликвидират. Вечерно време кефалите така сърбат въздух с отворени уста, че ги чуваш, разхождайки се по кея.

Твърдят, че жените в тази държава били много суетни, ходенето на фризьор било национален спорт. Срещнах и хубави, и дори екстравагантни жени. Но няколко, в никакъв случай масово. Първото ми усещане е за здрава, грубовата, жизнена нация. Изтънчеността не им е първата сила.

Областен управител и кмет на 130-хиляден град говорят свободно английски и умеят да се държат на сцената пред публика без да се гънат като червеи от притеснение или да си бъркат в ушите. Областният е по дънки и маратонки, кметът като кюфте – няма финес, казвам за пореден път. Но има всичко, което е нужно за европейски управник от средно ниво: чужд език, държавническо мислене, дори малко хумор.

У нас е към 30 градуса със слънце, на крайбрежието там духа вятър, едвам стигаме до 20 градуса, тъмни облаци се въртят над огромния Кварнерски залив. От втория ден започва да вали из ведро, на всеки половин час спира за малко. Хората се разхождат в проливния дъжд сякаш грее. Към 9 заранта в кръчмата на ъгъла първите старци си поръчват по една малка Травница (гроздова с билки) и се радват да са живи.

Пореден ден в Риека. Очакването ни за едночасова глезотия sightseeing из уличките се изражда в няколко часова програма. Доволно потривам ръце, домакините предпочитат казармения ред, значи ще видим нещо! В проливен дъжд и пеша стигаме до музея на морското торпедо. Стар индустриален парк на пристанището, кой знае от кои години, италианските надписи „Пушенето забранено“ още стоят избелели по стените. Кинопроизводители от цял свят просто не вярват какво им се случва и следват похода из 7 музея, пеша, в бурята сякаш на шега. Изследваме тайни италиански тунелни бомбоубежища в планината под града. Възрастните германци в групата живват, прилича им на 41-ва под Брянск, пък и тия торпеда... адмирал Дьониц, спомени. Закуска в Кулата на крепостта Трсат (тук хубавите думи имат поне три съгласни). Чудни студени плата месо и колбаси, хляб, вино и ликьори. Да, не ракия, водка или уиски, а вкусни ликьори като Виска или Боровница. Сладички, но напълно в контекста с едно парче лед. Понасяме се надолу към брега полека, непознати от седем държави, увлечени в разговори за онова, което бабите вероятно са преживели, а внуците никога не ще докоснат. И тъжно, и весело, че и вероятно даже.

Ден предпоследен. Малко шляене по Корсото. Чудни сгради, рибен пазар, усмивки от австро-унгарските ленти. После круиз из огромния залив, чак до остров Крк, шест часа вятър и море. Внушавам си, че съм намерил вилата на ерцхерцог Йозеф Карл Лудвиг (зет на цар Фердинанд) – в парка под градския музей, сега седалище на държавните архиви. Пазачът е любезен босненец, представя се тромаво и извиква като разбира какви сме: „Ооо, ние с вас имаме най-хубавата музика! Индира Радич нали е българка?!“

Последно, последно... Но пък какъв финал! Опатия край Риека, по-известна преди като Абация, истинска Ривиера, тъй близо до нас. Едно време тук, се е стигало простичко с Южната железница от Виена, за 15 часа. Хоп една нощ с прочутата Südbahn и хайде последна спирка Адриатика! Милият Кайзер е отсядал традиционно в хотел Империал, сега пред него се вие асфалтово околовръстно шосенце и хотелската градина е изсипана оттатък, пък и за срамотите е достъпна за простосмъртни. На табелките Францл е изписан по хърватски и като "цар", завалия: толкова бой с руснаците половин век, те цар го нарекли. От несръчно уважение, де. Хърватите винаги са били лоялни, kaisertreu. Да благодарим Богу за туй, че за миг ни върна в света, в който искахме да живеем. Това е. Всеки изживян блян е кратък. Дълго е надането. И не е ясно кое е по-сладко.

Вече месец след връщането, а още не съм докоснал смокиновата ракия от Крк. Сърце не ми дава да разпечатам толкова скъпо шише.