palm view in blue and white

Hey,

Welcome to my blog!
I am a passionate traveler, in love with cooking, fashion and my sweet, little Nika.
Working on my page made me pay attention to little things in life and live it simple and happy.
I am a dreamer, pursuing happiness.
Be part of my journey! 
Живот като от детските спомени... споделени истории #childhoodstories

Живот като от детските спомени... споделени истории #childhoodstories

Често разказите ми свързани с детството са пълни със спомени и истории от лятото на село, но всъщност като малка живеех в един апартамент с градската ми баба. Тя беше кокетка и франкофон. Учила френски в гимназията, внучка на човека, държал по онова време кръчмата и хлебарницата, а това е било всичко за ония години. Тя беше трудно подвижна, но пък от любимия си фотьойл ме пренасяше из градове и села с историите си. Измисляше си стихове, боравеше с думите красиво, пееше ми френски песни  и всичко това с баретка на главата и с червило. Дори в съня си не беше небрежна. Носеше се винаги в тон, косата подредена и макар и само, за да изхвърли боклука си, слагаше шлифер. Моето единствено задължение към нея беше да се грижа за формата на веждите й, през седмица. Почина, когато бях бременна с Ника, но успя да ме види с коремче.
Понякога лежейки вечер в леглото, когато ми е трудно, си мисля за нея и позитивизма, който струеше от нея, за дълбоките й сини очи, които преливаха в гълъбово, как ми баеше за спокоен сън и ми казваше, че съм специална, защото съм родена в събота. А хората родени в събота, имат по-силна връзка с Господ.

Не веднъж съм ви споделяла, че обичам Тасос най-вече заради досега със селото и възможността донякъде да предам това усещане за място на Ника. Не заради морето или модерните плажни барове и красивите снимки. Заради гледката към планината от морето, заради вкуса на храната, заради усмихнатите възрастни хора, заради свободата. Бидейки там отново, с Ника се разхождахме из нашето село Панагия и си говорихме за красивите, малки неща в живота, а на тях са ме учили именно моите баба и дядо. Там, в Панагия, лесно се пренасям в спомените си на село и тичам в мислите си, свободна. Няма по-хубаво усещане от това! Тогава пиша и неща като това:

„Помните ли как навремето на село си носихме празната бутилка да я напълнят с лимонада по наш вкус? Аз поне си спомням все още онези времена. Искърът ми беше море, а цинковото корито със слънчева вода - баня. Спортът се изразяваше в ронене на царевица, садене на зеленчуци, а  вместо за изгрева ставах рано с баба да поливаме доматите и краставиците. Имах си зоологическа градина с кокошки, чиито яйца умирах да откривам, от петелът ме беше страх, защото имах белег вече от едно-две клъввания, козите и овцете водехме с дядо на паша, а с магарето (което беше катър) дядо не ми даваше да се занимавам. Не ме беше страх от змии и смело ходех с баба и дядо на полето, където има-няма сянка, аз си седях или до лехите на одеалце с любимите кукли или в каруцата, за да си дремна. С момчето, което харесвах споделяхме едно колело и ожулените колене. Сърдех се на нашите като дойдеше време да ме прибират и така докато се усетя пораснах. 

Ех, така си минава животът, ако имаме късмет...“

hhcg.jpg

Затова, поканих към моите спомени да се включат и няколко от любимите ми, слънчеви момичета, без които не минава ден в Инстаграм, защото, освен че пишат красиво, в годините назад са имали досега със селото, гората, балкана и са прекарвали летата си сред животинки, зеленина, хапвайки сочни и сладки доматки и хрупкави краставици от градината на баба и дядо, а вечер тичайки след светулките, изпращали деня…

IMG-7458.JPG

„Беше късен август, вечерите в Елена ставаха все по-хладни. Поривът за приключения обаче гореше в мен. Всеки ден, който прекарвах там беше поредната глътка свобода преди да се завърна в Търново след края на лятната ваканция. А приключения наистина имаше. Или поне в главата на 15-годишното ми Аз. Един от любимите ми спомени всъщност няма нищо общо с някоя пакост, а такива не липсваха, повярвайте ми - веднъж с братовчедка ми избягахме от къщата, за да идем на дискотека и в 4 сутринта се завърнахме, за да разберем, че баба ни е заключила. Спахме на стълбите отвън, сгушени една в друга. Дали съжалявахме? Не!

Но да се върна на спомена - с прабаба ни имахме следобедно занимание: излизахме да разхождаме пуйките. Може да ви се струва смешно, но наистина ги разхождахме. Любимото ми местенце беше близо до брега на реката, там опъвахме едно одеало, баба Златка вадеше узрели домати от градината и бучка краве сирене - най-вкусната комбинация на света, заклевам се! Нарязваше ги и ние нетърпеливо нападахме. След това си говорехме, наслаждавайки се на сянката под дърветата и шума от реката. Идилия, породена от толкова малко...“

Поли @pollynikolova

IMG-7456.JPG

„Хм, любим детски спомен. Противно на всички мили, леко сълзливи и свръх отговорни неща, които споделям по социалните мрежи, се оказва, че когато заговорим за спомен от детството винаги в съзнанието ми изкачат тези, на които съм била подстрекател за бели. Споменът не е много дълъг, но е наситен с всякакви емоции. Ние сме една силна група от 4-5 момиченца и едно 4 годишно момченце (брат ми), дните ни минават в игри на село, събираме пера от пуяците, ходим боси, ядем ябълки от земята, слънцето пече безмилостно, но сенките на боровете ни пазят. Става късен следобед и вече отегчени от безделие решаваме, че искаме да играем на кукли, за целта решаваме, че нашите си не са достатъчно интересни и се отправяме към близката нива, която е засеяна с царевица. Шмугваме се из между тях и улисани в брането на кукли (това са царевиците, които още не са узрели, за да бъдат откъснати, но са перфектни за целта, малки и с шарени „косички“), не забелязваме как съседите са дошли да поливат, те ни чуват, ние ги виждаме и започва едно бягане от наша страна, всеки е нарамил колкото може повече царевици, а те викат по нас и тръгват да намерят „на кой сме“. Разбира се не беше трудно, малкото момченце беше заловено и пораженчески доведе собствениците. Развръзката е ясна и получихме най-тежкото наказание, а именно никаква игра на следващия ден. Белите продължиха, годините минаваха и винаги обръщайки се назад това ще е историята, която ще помня. Отборност, управленски качества, креативност, взимане на решение, поемане на последствията, страх, смях, срам и удовлетворение, детство превърнало се неусетно в юношество, тинейджърство, младини и до днес, когато влизам в другата роля, на съседите“

Ирена (@irenelafata)

zvezdi.jpg

Детството ми беше някаква странна смесица между градския живот в един от близките централни квартали и традициите, които моите родители и баба се опитваха все пак да ми предадат, за да усетя какво е едно истинско и безгрижно детство. За съжаление не съм имала баба и дядо на село, където да прекарвам лятната ваканция, да разбера какъв е вкусът на домашното мляко (мислех си, че кравата дава шоколадово мляко, защото в супермаркета имаше такова и аз само това пиех), да ям компоти (опитах за първи път преди няколко години и то благодарение на бабата на Кало), да играя на топка на улицата след 20:00 и да няма нито една кола, която да ни пречи. Родена съм и съм израснала в София. За щастие не знаех какво е компютър, смартфон и интернет, имах истинско детство, дори и в града.

Един от най-любимите ми и ясни детски спомени е играта пред блока със съседските деца до късно. Сидже, спомням си, че най-често на това играехме. Правилата бяха прости: някой ти подава топката и казва "ти ще бъдеш полицай" и ако не искаш тази професия - пропускаш топката. Ако я искаш - хващаш. Ако ти каже "сидже" казваш професията, с която искаш да си като пораснеш голям. Въртяхме я тази игра във всякакви вариации.

Живеехме на 8-мия етаж и често мама или баба ме викаха през балкона за вечеря. Аз отвръщах нещо от сорта на “още малко, не съм гладна сега”. След 3-тия път викане и отказване накрая баба слизаше с филийки с лютеница и сирене и всички деца хапвахме на крак заедно пред блока, после играта продължаваше, докато слънцето не залезе напълно. Беше пълно с деца пред блока, всички се познавахме, родителите ни се събираха и те покрай нас. Сега сякаш се загуби всичко това, животът е повече онлайн, отколкото реален.

Звезди (@mint.stories)

IMG-7455.JPG

„За щастие бях от децата, които имаха свобода още от ранна детска възраст! Майка ми не работеше, беше отдала изцяло на мен и на брат ми и още май месец, понякога по-рано стягахме куфарите я за Герман, я за Калища. На чист въздух, сред природата, да тичаме и играем на воля, да живеем в къща, да скачаме лудо в басейна, да имаме постоянно гости! Тези спомени изникват в главата ми сега и настръхвам, защото са толкова дълбоки и зареждащи, че дори не мога да ви опиша с думи. Спирам се на два любими момента, единият, от които ме разплака!  Вилата е най, най, най- любимото ми място в целия свят, дори задминава Ню Йорк в класацията. Хах Там има някаква енегрия, която ми помага да се успокоя, да се заредя, да скачам, да викам, да бъда себе си! Та именно от там са тези два силни ключови, любими детски спомени. 

С мама седяхме на терасата, звездите се виждаха толкова ярко, че вратът ми изтръпваше от това да гледам нагоре и да чакам падащите звезди. Вальо спеше и най-после бяхме седнали да вечеряме. СПАГЕТИ! Тогава бях много злояда и го карах само на паста, пиле с орис и пълнени чушки. Не мога да повярвам как сега хич не обичам ориз! Та бяхме си подредили масата и за пореден път гледахме „Оркестър без име”. Толкова спокойна и топла лятна нощ беше. Помолих мама да спя на терасата, за да мога да гледам звездите още. Тя ми позволи, качихме един шезлонг отдолу и аз буквално прекарах нощта ПОД ЗВЕЗДИТЕ!

Няколко години по-късно, пак на същото място, същата вилна зона, но две къщи по-надолу! Доста по-малка тераса, но все така уютна. Седях с Емечето (баба ми), гледахме светлините на селото и отново звездите. Разказваше ми как полето, което беше пред нас преди се е засаждало със зърнени култури, как земеделието в този район замира, как е имало повече хора по къщите наоколо и още куп интересни истории. Аз и разказвах за моите мечти и че някой ден ще каня много гости „горе”, резиденцията на доня Ивелина, както Сузи я нарича или просто нашата вила. Ще събирам много хора, ще организирам празненства, ще има бар до басейна и дълга маса с бяла покривка на долната тераса. Полето ще го види засято със слънчогледи, а гледките към Рила и другите планини ще са неописуемо красиви! Така и двете стигнахме до извода, че много обичаме това място, провинцията, спокойствието, София не толкова. Тя беше стилната счетоводителка, с червеното червило, синият молив за очи и перлите, която от понеделник до петък носеше с такава гордост костюма и голямата чанта, а петък нямаше търпение да каже на дядо ми:”Кирче, айде, тръгваме за Калища!”. Да, именно там беше нейното място и няма да забравя думите й: „Ивче,мамче, любимото ми място е тук и искам да остана вечено тук!” Според мен остана... ❤“

Ивелина (@stylish.toast)

 

IMG-7457.JPG

„Имам честта да бъда от онези момичета, за които животът в малкия град е преминал толкова безгрижно, че всеки ден благодаря за възможностите, които съм имала. За игрите, ожулени колене, за сълзите от радост и такива от тъга, за следобедното четене на книжки, за решаването на задачи, за свобода, в истинския смисъл на думата. Защото за мен си беше такава. Никога не съм била от онези деца, на които всичко е позволено. Имала съм вечерен час, задачи вкъщи, помагала съм в грижите за по-малката си сестра. И да си призная, всичко това ми е помогнало да бъда толкова самостоятелната, колкото съм днес.  

Спомените днес се сблъскат със спомните от преди толкова много години. Сякаш беше вчера, когато майка ми ме изпращаше до магазина или ми се обаждаше да взема сестра ми от ясла, оставяше ми винаги по някое домакинско задължение, а след това детските игри чукаха на вратата. Почти всеки петък отивах при баба и дядо, където приключенията бяха като коренно различни. И ако до преди час два съм се забавлявала с децата пред блока, обикаляли сме с колелета, къпели сме се в реката, при баба и дядо всичко имаше други измерения. 

Сутрешно месене на тестото за мекици, отиване на нивата, обяд под ореха с домашно козе сирене, домат и пресен хляб, товарене на дините и царевицата от бостана и бавно прибиране с каруца и магаре. Ех, време, време ... Боже, благодаря ти за тези възможности! Всеки ден се питам, кога ли ще се завърти колелото, колко ли години трябва да минат, за да живеем отново тъй безгрижно и да се радваме на малките неща от живота. Дали децата на нашите деца ще могат да го изпитат?! Защото днешните, те са деца на материалния свят, или поне така го усещам. А изоставянето на малките населени места, на селцата, на родните ни градове води след себе си до промяна в мисленето, в манталитета, в емоционалните потребности и в усещането за приемственост. 

Не знам дали ние се променихме твърде много или промяната върви успоредно с всичко около нас, но силно вярвам, че хората ще се обърнат все повече към родните симеста, ще възстановят старите си къщи, ще започнат да отглеждат сами храната си, ще се обърнат към природата и най-вече към себе си. Защото няма нищо по-прекрасно от това да си си вкъщи, да усещаш, че си намерил своето си „нещо“, да си свободен и щастлив просто, защото си жив.“

Хриси (@petitemod)

IMG-7453.JPG

“Няма да излъжа, ако кажа, че отлагах да напиша този кратичък текст вече седмица, Нели все така тактично ми напомняше, а аз все нямах време. Време наистина не намирах от работа, но нали знаете – приоритети. Вътрешно избягвах да се връщам в спомени, знаех, че ще се натъжа, когато в главата ми нахлуят всички щастливи и безгрижни мигове, прекарани навън в летните месеци. Игри, веселие, безвремие. За щастие или не – градско дете съм и винаги съм завиждала благородно, разбира се, на останалите хлапета, че прекарват цяял сезон на село при баба. Е, аз не съм имала късмета да имам и двете. Въпреки това обаче мога да кажа, че имам невероятни спомени, които ще ме топлят цял живот! Няма как да забравя дните на вилата ни, която се намира в града, но все пак е леко бягство от лудницата на Центъра, в който съм отраснала. Та, в този двор, на тази вила, аз и брат ми си имахме къща на дървото, но не си представяйте нещо грандиозно – бяхме скромни и нашият дървен дом се състоеше от дъски, наредени една до друга за под, както и още няколко дъски, играещи ролята на парапет, все пак да не паднем, нали. Игри, закачки, караници, майсторене – какво ли не е видяла тази къща. Следобедна закуска „войничета“ /нарязани хлебчета със сладко отгоре, за който не знае/, катерене и по съседната мушмула, по която все намирах по някой нов клон, листо или плод, реално дори не съм сигурна какво толкова привлекателно намирах в нея, но наистина ми бе любима! От време на време не ни свърташе вече в двора и най-вълнуващото занимание за мен бе да се запътя на мисия с майка ми да берем малини и къпини от гората. Понякога и шипка, или дюли /най-вкусното сладко ставаше от тях/, каквото имаше в сезона. Дните минаваха неусетно, а ако трябва да бъда честна - най-яркият ми и красив спомен е танцът на светулките, който може да се зърне единствено през най-горещите месеци на лятото. Само който е виждал подобно нещо, би разбрал за какво говоря. На вилата ни се събираха огромни рояци от тези магически създания и сякаш разказваха истории, прелитаха около нас и правеха горещите летни нощи още по-прекрасни и незабравими. Тогава ми се струваха като извънземни, защото наистина не разбирах, как така има летящи мини-лампички. Майка ми винаги казваше, че само на много чист въздух може да се наблюдава тази приказна идилия, но разбира се като всяко дете, приемах всичко за даденост. Светулките и майка ми осветяват моята пътечка с ярка светлина вече само отгоре, но споменът ще продължава да ме прави щастлива във всеки един момент, в който имам нужда от напомняне, че всички дълбоко в себе си сме пораснали деца и не трябва да губим искрицата за живот”

Ели (@mademoisellie_)

IMG-7454.JPG

„Спомням си малкото русо момиченце,

с поглед навярно отнесен в мечти.

С розови устни тъй сладко нацупени,

за черната рокля с блестящи звезди.

Спомням си как се страхуваше дълго

да стъпи със кънки на гладкият лед.

Баща ѝ пристъпваше до нея с обувки,

щом тя се извиеше в красив пирует.

Спомням си майка ѝ как вечно я криеше

в скута си топъл когато вали.

С длан на челцето ѝ вечер прибираше

тъгата във себе си, когато боли.

Дядо ѝ често се взираше в детските,

изящно красиви, невинни очи.

И пишеше стихове за своята внучка.

И бдеше над нея, щом сладко заспи.

А баба ѝ сякаш бе птицата бяла,

широко разперила свойте криле.

За децата си би живота си дала.

На света не ще има по-чисто сърце.

Пораснало малко момиче..

Сега се усмихваш, тъжно през сълзи,

далече от всичко наречено дом.

Но вътре дълбоко в себе си пазиш

на детството свое, тихият стон.“

Симеона (simeona.g)

Благодаря!… За спомените, за хората, за времената на безгрижие, свобода и смирение, когато с малко се чувстваш като най-богатия човек на земята, защото сърцето ти чува, диша, играе, чувства… За дните, в които си красива принцеса, успешен учен или непобедим войн.

Благодаря и на момичетата! Разказите им ще ме държат дълго.

Синьо лято или едно лято на първокласник #reallifestory

Синьо лято или едно лято на първокласник #reallifestory