Да останеш по душичка #selfcare - мисли, практики, книги

Когато бях малка баща ми се притесняваше, че няма да се науча да готвя, защото майка ми не ме учи или не ми дава възможност. Баща ми се отказа да се меси в кухнята и се насочи да ме учи на други неща. От 14-15 годишна ми предаде задълженията по плащане на битовите сметки, оправяне на партиди, попълване на данъчни декларации, плащания в банки и прочие. Факт е, че това ми помага до ден днешен и съм супер ориентирана в системите, макар да нямам такова образование. С времето се научих и да готвя, защото съм имала добрия пример вкъщи и желание за това.

Нямам спомен, обаче, вкъщи да сме си говорили за чувства, за емоции, за емоционалните нужди на всеки от нас. Нямам спомен и да съм споделяла много с майка си и баща си. Добре, че беше баба ми Лили, на която разказвах за гаджета, а тя даваше топ съвети. Слагаше им дори прякори. Няма да забравя един Бисер, който беше прекръстен на Перличко J Та, до ден днешен не помня емоциите, нито разговори свързани с тях, но се наложи да си спомня посланията, които по един или друг начин са били отправяни към мен и са се заровили някъде надълбоко, но знаейки кога да се изпречват на пътя ми, така че да ме карат да се чувствам слаба, несигурна, неможеща…

Сигурно и на вас често ви се случва да си кажете или дори да изречете на глас „той ме нарани“, „това ме обиди“, „всичко това ме кара да се чувствам зле“. Ами, не е правилно! Защото той не ме е наранил, а аз се нараних, защото….; това не ни е обидило, обстоятелствата не могат да обиждат, а аз се обидих, защото…; не, нищо не ни кара да се чувстваме зле, ние се чувстваме зле, защото… Нещо много елементарно, но работещо, което именно

кара всички дистресови записи, които сме „замели“ под килимчето на душата си, „преглътнали“ и приели за свои недостатъци да излязат наяве, за да можем да ги именуваме и да им дадем свободата да се разтоварят и излекуват.

Страх, гняв, вина, мъка са основните, с които по няколко пъти на ден се налага да се справяме. После идват обидата, ревността и други, които съдържат в себе си предходните. Прехвърлена отговорност, манипулации, вменено чувство за вина. В работата си с моя life coach се изненадах дори на ежедневно ниво колко от това поемаме, без да искаме. Оказва се, че именно в семейството, в детството, в отношенията ни с най-близките често се натоварваме с тези емоции. (Не ни натоварват другите, ние се натоварваме и го допускаме). Често това се дължи на получените послания от детството – „трябва да мислиш“, „не може само с чувства“, „като те ударят по едната буза, дай другата“, „жената трябва да слуша мъжа си“, „тези панталонки не са като за теб“, „ти с това няма да се справиш“, „учи, за да сполучиш“, „мама много ще се гордее с теб, ако…“ (Защо, иначе няма ли да се гордее?) и много други, които ни превръщат в нещо, което не сме ние и започва една доживотна битка за доказване, която не е нашата и поемане на чужди отговорности, желание за компенсация, да не говорим за съзависимото поведение, което проявяват останалите във връзката или семейството, при баща, който упражнява насилие, съпруг, имащ проблеми с алкохола и т.н.

Прекрасно би било, ако всичко това можеше да се профилактира, отколкото да се работи пост фактум, но по-добре късно отколкото никога, нали? А и времената, в които аз съм израснала бяха по-различни от преди 20 г. и съвсем различни от сега.

Моята пълноценна работа с терапевт (аз го наричам така, но си е life coach) започна преди малко повече от година, месец след като си казах, че този път ще се справя сама. Е, да, справям се сама в живота, но с мислите и емоциите се справям с него до мен, за мен. Едно от нещата, които не само научих, но затвърждавам в последно време е, че едно от най-нормалните неща е

да си дадеш право да бъдеш слаб и да поискаш помощ.

Че, всъщност това не е слабост, а сила. Част от процеса по осъзнаване и придобито самочувствие по пътя, по който по-малко ти пука какво мислят другите и си уверен, че дори и не винаги да си разбран, това е ок. Аз също не разбирам другите, но ги зачитам и приемам. В основата на човешките взаимоотношения, за да бъдат те ползотворни и развиващи се е приемането.

Освобождаване от желанието за контрол, което води до отказ от очаквания и приемане! Това дава възможност на всяка една връзка: (брат-сестра, майка-дъщеря, партньорска) да върви напред. Защото! В нея ти си приет, чуват те, виждат те, усещат те.

Замисляли ли сте се, че често изискваме от партньора до нас да бъде всичко, понякога очакваме от него дори повече, да бъде и над нас. И докато приемаме по-лесно семейството, то към партньорите си сме доста по-взискателни. Е, а колко от нас имат една единствена приятелка, която да ни дава всичко и се забавляваме заедно, спортуваме заедно, говорим си за рецепти, говорим си за мода или изкуство? Рядкост е, обикновено имаме няколко и всяка притежава нещо, което друга няма. Но, ние ги обичаме и приемаме.

Та, работата с Иво, моят пътеводител е низ от ups and downs. Понякога след срещите с него все едно не стъпвам по земята, лицето ми грее сякаш съм влюбена, а всичко това се дължи само на факта, че съм успяла да разбера какво ме човърка, да го нарека и освободя. Друг път едва успяваме да доловим емоцията, но продължавам с работата и вкъщи до следващата ни среща.

Да, има си техники (физически) упражнения, с които разтоварвам гняв, страх, вина. Правим упражнения и за прошка, за обич към себе си, за освобождаване на нещо, което ми е трудно да пусна и ме дърпа назад. Естествено, всяко нещо тук си има тънкости и аз не съм специалист, за да мога да назовавам нещата по най-правилния начин, но споделям, защото работи и го виждам всеки ден. Освен техниките, с които работим, тренираме и контрола на мислите.

Не мога да кажа, че в началото е лесно да „излъжеш“ себе си, за да може после да се научиш и да приемеш информацията от външния свят различно или дори да я приемеш, както досега, да я отработиш правилно, така че да не „горчи“ и да не ме връща в изходна позиция, където не се харесвам, не си вярвам и за нищо не ставам. О, да, множество години сама се мачках, а и оставях да ме мачкат. Съвсем не извън контекста, ВЯРАТА е едно от основните неща. Както за пълноценността на отношенията и отказът от очаквания, така и към нас самите. Нищо няма да е пълноценно, ако не си дадем вяра, че можем, че заслужаваме и че щом искаме нещо, то то е отредено за нас.

Струва ми се важно да спомена, че аз самата не съм била никога голям философ, човек вярващ в психологията, психоматиката, в източната медицина или философии. С времето и с ефекта от работата започнах да вярвам и да се интересувам. И въпреки това, няма книга, която да ми е дала воля, кураж и вяра, така както работата ми с life coach. Естествено, в годините съм зачитала статии, книги, започнах да практикувам йога, да наблюдавам себе си и хората отстрани. Но, след емоционалните и травмиращите ме случки в последните 4 години и по пътя към развода ми, разбрах че този път имам нужда да се погрижа повече и по-пълноценно за душичката си, защото искам напред да съм осъзната, здрава физически и психически.

Със сигурност сте попадали на много книги на тема психоматика или за съжаление вече сте изпитали на гърба си влиянието на емоциите върху здравето. Когато задържаме емоции, създаваме блокажи, които пречат на енергията да циркулира в тялото ни пълноценно. Това е забележимо за професионалистите, само когато се срещнат с нас. Както и в притчите се казва, „ходи приведен, защото усеща товара, който сам носи, без да му има физически нещо“.

Естествено, че емоционалното ни здраве е свързано с физическото, така както правилното хранене се отразява благотворно на здравето ни. Така, и правилното „хранене“ на душата се отразява. Прекараният Ковид преди 2 месеца и последствията от него ми дадоха възможност за пореден път да си докажа, че човек може и следва да роботи на по-дълбоко ниво. По време на болестта започнах да практикувам една медитация, при която отправям усмивка до всеки орган, за който се сетя от главата до пръстите на краката. Започнах в дните, в които ми беше най-зле и за 2-3 дни вече бях по-добре. В началото едва продължаваше 5-10 мин. Сега, с последствията от натрупания стрес, страх за мама, мен и Ника, отново я практикувам, като вече стигам до 20-30 минутна медитация и усещането е още по-дълбоко и топло. Сещам се за органи по пътя, които съм пропускала преди това, а както каза Иво, ако продължаваш ще стигнеш и до клетките. Добавих към усмивката и благодарност. Спомних си лекцията на Мадлен Алгафари в Меtta, където тя спомена нейната форма на медитация с благодарност. Като например „благодаря сърце за силата, с която изпомпваш кръвта захранвайки кръвоносните ми съдове“, „благодаря мой бял дроб за захранването на тялото ми с въздух“ и т.н. Така, че в момента комбинирам двете и се чувствам прекрасно. Естествено, върнах се и към спорта. Йога и кик-бокс. Това е моят баланс, колкото и да е странен и двата спорта да са напълно различни. Но, защо го споменавам? Защото в разтоварването на емоциите е много важен спорт, в който можеш да издаваш звук или да набиваш по-силово с крак (както са народните танци) и танците въобще. За децата, това е най-добрият начин да разтоварват емоциите си. Както и гъделичкането и смехът от него.

Някак си, отново се върнах на страха, но е факт, че той е най-големият ни проблем. Не говоря за онзи страх, който те гъделичка в корема, когато си напът да започнеш нов бизнес или ти предстои приключение. Та, страхът, ако е моментен може да се разтовари с прозявка. И,

ако не сте забелязали често излиза под формата на срамежлива усмивка, под която се крие „Не съм достатъчно добър“, „Няма да се справя“ , като потни длани или кръст. Страхът е и нашият мързел, когато си кажем, че ни мързи да направим нещо. Това е и липсата на вяра, че сме достатъчно добри да се справим.

Много е забавно и освобождаващо, когато започнеш да познаваш емоциите и да им даваш възможност да преминат през теб, да ги освободиш и да се освободиш. Да, те често се връщат – със същото име, но с различно съдържание. С натрупаната практика с времето става по-лесно да живееш пълноценно и да БЪДЕШ. Когато съзнанието не е заето с поета вина, манипулация, прехвърлена и поета отговорност, то реагира адекватно и се справя по-бързо, без емоцията да помрачава мисленето.

Просто да ги оставим и те сами ще ни подскажат произхода си, без да крепим останките им.

В ежедневието ни често използваме нарицателни за хора и ситуации, слагаме етикети, което също е част от процеса на освобождаваме. Тук излизат нашите дистресови записи, посланията от детството, контролът и липсата на вяра. Освобождаването и избягването им облекчава. Без предположения, работете с факти. Колко от нас са си казвали, „ето, той не ме харесва, защото“ или „щом еди какво си, значи…“ Толкова приятно става, щом веднъж се оставим на действителността и излезем от главите си, в които живеем повече, отколкото наживо и там всичко е в пъти по-страшно. Освен това, имаме качеството да комуникираме. Ако има нещо, което искаме да знаем, за да избегнем предположенията можем да задаваме въпроси, нали?

Важно е да обръщаме внимание и на думите с негативен заряд, които както влияят на положителното ни мислене на подсъзнателно ниво, така и подават неправилните сигнали към Вселената.

А, замислете се – колко често сбъдваме страховете си?

Това е, защото ги храним с енергията си и вярваме повече в лошото, отколкото в доброто. Представете си само, ако със същата тази енергия „хранехме“ мечтите си, целите си! Затова без трябва, а искам. Добре е да се избягват думи с не, като се заменят с положителен заряд. Вместо НЕ искам да работя като продавачка, ИСКАМ да работя като козметик.

Трябва се заменя с искам.

Защото, правим това, което искаме, а не което трябва. Ако правим това, което трябва, означава че не сме приложили нищо от по-горе изброените и все още не си даваме вяра, и не сме освободили страхове и други емоции. Без дано, защото това всъщност е „да,но…“ и „но“, което изменя посланието на казаното преди това. Думи с лош заряд, превърнали се в положителни, но все така ненужни са: страхотно (идва от страх), адски готино, жестоко, разбиващо…

Прошката към себе си и към другите е една от най-трудната част. Етапът, на който се намирам и аз в момента. След като повярвах в себе си, все още не успявам напълно да си простя

за времето, в което не съм била тази Нели – разбиращата и приемащата. Крила съм се зад страховете си и съм живяла според чужди нужди и очаквания. Работя с упражнения, за прошката, в които успявам по-лесно да простя на другите, отколкото на себе си. Моля за прошка и освобождавам тялото и душата си от тежестта да задържам действието, което изисква прошка. В това упражнение не прощаваме на хората, че са такива или онакива, прощаваме за определени действия. Понякога правя 20 упражнения, свързани с мен самата или с други хора, докато не го усетя. Освобождава от тежест, която на момент съм усещала физически. Освобождава и мислите, защото след това много по-малко се сещам за дадените ситуации и истории, и те вече не помрачават настроението ми.

Вещите. Още нещо, което мнооого ни пречи, много. Не си даваме сметка какви патерици в нашия живот са и колко ни пречат да вървим напред. Реално нямаме нужда от нищо. Години ми отне да спра да пазя стари картички, бижута, подаръци от бивши, да не се тръшкам като не намирам нещо вкъщи или загубя нещо ценно, било то и злато.

Междудругото, година преди да се разделим с бащата на Ника, загубих най-любимото си бижу (не, не беше годежния ми пръстен) и дни след това разбрах знака от това. В момента, в който баща й се изнесе, за 3 месеца какво ли не ми се счупи и загубих няколко вещи. Смятам, че това също беше част от урока. Вече не пазя камъчета, картички, листчета и стари неща в живота си. Процес е, но усещам, че работи все повече. Раздадох на Ника бебешките дрешки, дарих и продадох мои. Колкото повече място освобождавам, толкова повече нови неща идват като възможности в живота ми. Не съм вярвала, че това наистина работи, но е факт. Има подобна теория и за парите, но темата е по-деликатна, а аз винаги съм била с „широки пръсти“ и не бих си позволила да давам пример. Но, също мога да кажа, че приходите и възможностите ми се увеличиха. Тези примери ще приключа с една притча.

„Един пътешественик влязъл на посещение при един монах. Изненадан да разбере, че това всъщност е домът му, го попитал: Ти тук ли живееш? Защо нямаш никакви мебели, вещи? Монахът му отговорил с въпрос: А къде са твоите? Пътешественикът казал: Ама аз съм на път. Всички сме на път на тази земя, момче. Само преминаваме. – отвърнал монахът“.

Имам чувството, че този пост може да е безкраен, а тепърва започвам с информацията. Признавам си, че това е ТЕМАТА, която най-много ме вълнува. Нуждата ми да храня себе си с вяра и любов е толкова голяма, а фактът, че всеки ден бера плодовете на това удоволствие е истинската победа. Като казах ПОБЕДА, всеки ден побеждаваме и във всеки ден заслужаваме да си благодарим за това. Бъдете признателни към себе си, оценявайте се реалистично. Няма лошо, няма хубаво – това сме ние, една композиция. Рационализацията, към която преминаваме в търсене на отговори за всичко, което не ни е дадено да знаем само ни отдалечава от емоциите.

Нашият вътрешен свят се определя не от ум и чувства, а от това, което сме ние по средата между тези две крайности. Нашият възвишен Аз, нашата интуиция.

Ритъмът ни е зададен генетично, природата следва цикличност. Ние също. Дърветата не се тръшкат като им окапят листата есента, а притихнали чакат и хранят своята плътност все така, защото ще им се даде сила и възможност отново да разцъфтят. Колкото и да бягаме от коловозчето, пак търсим да се върнем в него, защото тогава функционираме балансирано и в синхрон с нуждите си. Естествено, когато определени поводи и ситуации ни извадят от ритъм това може да е благотворно, мотивиращо, разнообразяващо и разкриващо нови нужди, възможности за разгръщане на нашите качества. Ако се задържим в този ритъм по-дълго се нарушава спокойствието, вътрешната мотивация за последващи действия. Именно това, което ни е довело до разнообразието може да стане пречка за удоволствието от тях и разгръщането ни. Баланс и истински да се запитаме имаме ли нужда от това, защо го искаме. Когато си правих дървото с желания, се оказа, че от 20 неща истински искам 3.

Сексът. Да, понякога компенсираме чрез него или от страх и поети роли, приети послания, го избягваме. Сексът е една отделна тема, но и при мен чувствително се промени заедно с работата по другите теми. А любопитният факт е, че чрез него може да се разтоварва гняв. По-малко гневни хора, повече удоволствие J

Някои от вас ще прочетат от любопитство, други ще опитат част от нещата, за трети това ще е повод да се поинтересуват повече, да излязат от зоната си на комфорт, да приемат, че дори част от близките им биха ги нарекли луди, само защото са решила да посетят консултант. Аз, години отричах себе си, от страх да не разочаровам близки. Бившият ми мъж казваше „ако си луда, ходи на терапия“. Сега, с гордост споделям и говоря дори и с баща си, който е доста консервативен (това е етикет и следва да го избягвам) по тази тема.

Плачете. Когато ми се каза, че няма лошо да плачем, се случваше по няколко пъти на ден и ако знаем как да го правим правилно, е направо лечебен акт.

Естествено, все още има дни, в които съм слаба, неспокойна, с множество въпроси, изпитваща силен страх. Настроенията минават по-бързо, обаче, както и натрапчивите мисли са по-рядко и по-малко. Всеки ден ми доказва смисъл от работата със себе си и с познанието.

В книгите се казва, че най-голям психически и физически стрес хората изживяваме на първо място при смърт на близък, на второ място при загуба на партньор. И макар тези събития да не са част от ежедневието ни, всичко останало е тук постоянно. Преследваме далечни цели, прескачаме стъпалата на своето личностно израстване, вместо да се наслаждаваме на тихите, сигурни стъпки напред. Жените сме повече мъже и това влияе дори на възможностите ни за забременяване. Бягаме от женското си начало и женската енергия. Нямаме време за заземяване. Чистотата на мислите липсва. Една от любимите ми мисли е „Животът има смисъл отзад напред.“. А отскоро и „Ако не можеш да видиш Бог на първо място в себе си, как ще го видиш във всичко останало?“, което пак ме връща към вярата. Прочистване на сърцето и намеренията, правилно насочване на енергията, не привързаност,

„губим само онова, в което сме се вкопчили“

ясен път към себепознанието и вътрешен огън. Амин!

Споделям с вас няколко упражнения и книги, вече прочетени или набелязани.

-          Когато ви стане тежко, загубили посоката, си отговорете „какво ново и хубаво днес?“ Мислим си, че денят е все същият, но не е. От отговора на този въпрос ще излезе и някоя друга победа, нова реакция, която сама по себе си също е победа.

-          Когато чуждо мнение ви въздейства, може да упражнявате в огледалото „НЕ ми пука какво мислиш за мен!“ Повтаряйте го докато не си повярвате и се опитайте да сте стабилно стъпили в този момент, така че, ако някой ви бутне да сте непоклатими. Тук може да излезе мъка, очите ви да се напълнят със сълзи, дланите ви да се изпотят. Това е страхът, че не сме достатъчно добри.

-          Когато разтоварваме мъка с плач, плачете с хлипане навън, изкашляйте и издухайте навън. Не поемайте нищо от излязлото обратно навътре.

-          Правете си упражнения за обич в огледалото: „Прощавам си за всичко, приемам се такава, каквато съм и се обичам безусловно“. Колкото пъти е нужно. (Аз често се запъвах на „всичко“).

-          Упражненията за вина и гняв са физически и се разтоварват по няколко различни начина – с бой с възглавница, с изгонването на негативното, с контакт с друг човек и разклащането му.

-          Ревността се разтоварва с гняв и мъка.

-          Страхът се разтоварва с бучене и треперещи движения, разклащайки тялото в раменете, ръцете и коленете.

 Ако някои от нещата ви звучат абсурдно, няма проблем и за мен беше така в началото. Като човек, на когото много му пукаше какво мислят другите за него преди, дори нямаше да имам смелост да напиша този пост. Преди работата с настоящия life coach съм работила с трима психолози. Един, когато Ника беше на 1 г. и на мен ми предстоеше връщане на работа - 5 посещения. През 2015 г., тогава започнах да усещам какво ми липсва в живота и че не се чувставам на мястото си като дъщеря и съпруга, един през 2018 г., когато пробвахме семейна терапия, но продължих сама.

Чудя се как да приключа този пост, толкова дълъг, а имам чувството, че едва съм се докоснала до същината. Някак странно е как на едни късни вече години, сякаш отново се учиш да прохождаш. Не веднъж са ми казвали да броя до 10 преди да реагирам. Ако приемем, че текстът тук е съвкупност от моите уроци, то едва съм започнала броенето. И нека не забравяме, че уроците са хубаво нещо. Когато научим тях следват изпитанията, с които да затвърдим знанията. Ще завърша с това: “Ако в училище първо поемаме знанието, след това идват изпитите, то в живота първо сме на изпит, след това си научаваме урока.“.