Вчерашната агония е днешното „благодаря“ на утрешното ти аз
За мен януари не е месец на равносметка, нито на ново начало. И празниците не са. Празниците са за хората, за тези около нас. Тогава, когато „трябва“ се приема с усмивка и някак си по-леко минава задължителното събиране с роднини, отрупаните маси и срещите с приятели, някак си като по график.
Не е време за равносметка. Най-малкото, защото „сметката“ никога не е по равно...
Това е месецът между превъзбудата и спокойствието. Един момент, който продължава малко по-дълго, просто защото го мислиш повече. По-скоро месец на оценка. Оценка на качествените, не количествените натрупвания.
Моментът, в който разбираш, че няма нужда да е празник, за да ти е хубаво, както и, че и на празник може да не ти се празнува.
Мигът на вечност, в който си си вкъщи, независимо къде се намираш, само защото ти мирише на твоя свят. Там, където разгръщаш старите книги от детството и само след едно отваряне на прашните корици вече си там. Там, където вървиш по улици, които познаваш, а никога не си преминавал. Там, където насред време и пространство срещаш някого, пред когото се откриваш цялата. Има хора, които са само спомени от миналото и непознати, които те познават по-добре само от днес, защото всеки ден си различна.
Мигът, в който разбираш, че ако не се научиш да спираш времето, то ще спре нас, без значение дали е Коледа, януари или точно преди лятото, до което вече броиш дните, още от 1-ви 1-ви.
За мен януари е месецът, който те учи да продължиш. Месецът, когато реалността ще надмине очакванията ти, защото, оставайки дори същият днес, ти вече си различен утре. Обръщайки се назад, виждаш разликата и всяка малка крачка, довела те до тук – там, където животът има смисъл отзад напред, а вчерашната агония ще е днешното „благодаря“ на утрешното ти аз.
