"Живот в скалите" - любими откъси...
Една от красивите книги, вдъхновение и сила, каквито, може би в последните 2-3 години, не съм откривала в книга. Книга-учебник и то на български автор. Върна ме към детски спомени, към познати персонажи с други лица и имена, но с душите на онези, които съм слушала с възторг и чиито разкази съм чакала с нетърпение.
Накара ме да плача за баба и дядо, които открих в думите на героите, за нашите деца-ангели, които идват на този свят по-умни и чисти, такива каквито някога и ние сме били, за любовта, за нас - хората...
В този пост събрах цитатите, които са като от тълковен речник, за думи, чиито смисъл сме забравили, загърбили или изменили, за да ни е удобно. Някои от тях ще ви разсмеят, но повечето ще ви натъжат или умислят. Не четете надолу, ако човешкото е по-далече от вас, отколкото материалното, не мислете за мен, мислете за вас и къде ще намерите себе си сред тях.
Тук е нищо, в книгата е повече, а във вас е всичко, ако все още не сте твърде далеч от пътя, където да се запознаете със себе си отново.
1. „Не ми беше много шумът, малко ми беше тишината в големия град.“
2. „ – Мамо, „обичам“ ли е най-красивият глагол?
- За всеки човек любимият глагол е различен. Зависи какъв точно самият човек е избрал да бъде.
- А кой е твоят любим глагол?
- „Споделям“. В него се съдържат три глагола „обичам“, „доверявам се“, „давам“. Това е един щедър и богат глагол. Най-хубавото му е, че изключва „страхувам се“.
- Няма човек, който да не се страхува, мамо!
- Разбира се. Говорим ли за страх, въпросът е „колко?“ Коко голям ще му позволиш да бъде.“
3. „- Таралеж в гащите е красивата и умна жена, приятелю... Цял живот съм бягал от такива....
- Грешиш. Таралеж в сърцето са. Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си.“
4. „... А къде е Раят ти?... Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни...“
5. „Стигнеш ли до кръстопът, сине, забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя до там. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст. Приседни, но не за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг. Човек винаги стига до един и същи кръстопът различен.“
6. „...Правото да не си своето вчера е най-човешкото право под това небе. А вярата е да знаеш, че ти е простено преди да си сгрешил.... Любовта ти е простила предварително, защото ти е дала свободата да избереш, каквото си решил, без да те накаже за избора ти.“
7. „Има такива сънища, чиите емоции ни държат през целия следващ ден. Вселената ни предупреждава по хиляди начини и за добро, и за зло. Влюбени сме в границата на материята и на времето, вкопчваме се в логиката на реалността, в навиците си, в суеверията си, в страховете си. А когато се ударим в стените на затвора си или ни се случи нещо, което човешките причинно-следствени мисловни вериги не могат да обяснят, тихо казваме „Божа работа“ или „Просто се случи“. Нищо не се случва просто ей така. Ако го приемеш като случайност, задължително ще ти се случи пак, за да ни се покажа, че „божата работа“ сам си я повикал и няма как да те подмине. И това, че не разбираш и не виждаш себе си в причините, не те лишава от неизбежността да понесеш последствията.“
8. „Пълзим като охлюви, скрили в черупката на гърба си самите себе си. Истинските нас. И тъпчем там всичко, което искаме да скрием. От страх, от страм, от не вяра. И крилете ни там, и думите, дето сме улавяли в мълчание, и децата – неродените, и псувните, заместени с усмивка, и закъснелите ни любови, и неизречените обвинения, и закъснелите ни бягства... Все са там. От глупост ли, по навик ли или от интерес – има ли значение? Все е страх. И кой ни обича? Този, който застава срещу нас и вижда вътре в черупката. А казват, че любовта носела розови очила. Не е вярно? Тя е рентген. Защото е прозряла и прегърнала скритата ти истина и твоята черупка само я разсмива. Или дразни. И когато такава любов ти се случи, имаш избора или да се сгърчиш целият в черупката и да се скриеш или да я пръснеш и да се покажеш целия с всичко, което вътре си крил.“
9. „...Обожавам жени без пръстени. Голи пръсти, нищо, дори халка няма. Идеята за брачна халка, присъствието й... това винаги ме е отвращавало. Това е атавизъм, крещящ от безименния пръст и ми прилича на дамгосване на животно. Човечеството си тачи веригите от край време. И обича да им приписва романтизъм, за да оправдае поне малко цинизма на затвора...“
10. „...Жените, които оставят след себе си повече въпроси, отколкото спомени, са тези трудните. И за забравяне, и за обичане...
- На жените, които обичах, подарявах залез.
- Защо не изгрев? Символично е..., начало. Начало на нов ден.
- Защото да подариш залез, е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да й подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали.“
11. „Сърцето е едно и живее сега. То няма памет. Разумът има. Сърцето обича сега. Не вчера, не утре.“
12. „Понякога на човек му е нужно разстоянието точно от нещата, които усеща най-близки, за да бъде обективен.“
13. „Най-налудничево си мисля, че душата си прожектира бъдещия си живот там, някъде горе, при Дядо Боже, сцена по сцена – срещите, разделите, радостите, загубите, преди да слезе долу на земята. В този калейдоскоп има важни, съдбовни сцени, които трябва да запомним задължително, сцени знаци, срещи знаци, които не бива да пропуска, за да не се отклони от избрания път...“
14. „... в законите има достатъчно морал, а там където той не стига, самият живот рано или късно, по един или друг начин допълва липсващата част. Вярвам, че законите трябва да следват живота и той да ги коригира, за негово добро, а не обратното...“
15. „....въпросите, които изискват повече смелост да бъдат зададени, отколкото да получат отговор, са въпросите, които променят нас. И живота.“
16. „....с времето се научих, че има неща и хора, които е добре да се помнят и да се разказват само с едно изречение. С едно просто изречение.“
17. „Не чекай човек, дето не знае, че требе да дойде.“
18. „Изобщо няма значение кога си роден и кога си умрял. Това в тирето е по-важното. Кого си обичал, кого си предал, кого си спасил, кого си наранил, от кого си поискал прошка, кого си убил, кого си отгледал, какво си пил, какво си построил, какво си разрушил...“
19. „В тоя живот, момиче, все някой трябва да те предаде, за да възкръснеш.“
20. „Приятелството и любовта са най-безспорното доказателство, че Бог съществува.“
21. „Идват времена, Боже, дека Господ почва да ни сее. Пресява ни със ситното сито. Дели човеците и ги събира като гроздове на чепки. Светли чепки и тъмни чепки. И тура светлите далеко от тъмните. Брат и сестра дели, мъж и жена дели... да са по-близки светлите, по-близо до Бога. И ги пази. Оти идва новото време и ке ги биде само тея, дека са близ до него. И няма веке семейства. Кръвта вече не е най-важната, по душата ги гледа...“
22. „Ние, хората, не осъзнаваме колко много красота можем да създаваме с енергията си, с мислите си, с думите си, с любовта си.
Бог се ражда всеки ден. Милиони, милиарди, безброй пъти на ден. Когато проплаче новородено. Всеки път, когато прегърнеш, целунеш и погалиш. Всеки път, когато изправиш приятел. Всеки път, когато простиш, вместо да накажеш. Всеки път, когато понесеш товара на истината. Всеки път, когато откажеш да съдиш. Всеки път, когато победиш страха, навика, миналото. Всеки път, когато запалиш свещ за врага. Всеки път, когато посадиш дърво. Всеки път, когато напишеш песен или стих, когато нарисуваш картина. Всеки път, когато искрено кажеш „Благодаря“. Всеки път, когато послушаш сърцето си. Всеки път, когато изречеш „Обичам те.““
23. „Чувствителността е особен вид интелигентност.“
24. „В тая Вселена няма как да се спъна аз, пък да си счупиш крака ти. Такъв човек трябва да помилваш двойно в душата си, както той двойно те е съдил. И няма значение дали ще е чул и разбрал прошката ти. Свободният след това ще си ти.“
25. „Жената трябва да се научи да остарява мъдро. Можеш да играеш момиченце на мъжете до първия бял косъм. После вече не е добре да сте толкова глупави – нито ти, нито те. И ще дойде онази възраст, когато ще ти е твърде късно да си Мария-Магдалена и твърде рано да си Божията майка пред кръста. В този ден е точното време да благодариш на ония измислен герой отгоре – Дядо ни Боже, с цялата си душа. Защото ще знаеш достатъчно много, за да спреш да се раздаваш на части, и ще си достатъчно невежа, за да продължаваш да се влюбваш в илюзиите си за мъжете...“
Цитатите са от книгата на Мария Лалева “Живот в скалите“.
