"Ако ти е мило, жу си довадаш" - родопска приказка по Великден #travelbulgaria

Две-три седмици преди Великден още нямах идея как и къде ще сме на празника, нито в какъв формат. Последните седмици съвсем други мисли превзеха главата ми, основно свързани с работа и планове в преспектива. Тогава една вечер се заговорихме с приятели за едно местенце в с. Гела, в Родопите, което открихме преди година и половина и остана в сърцата ни със своята красота, уют, гостоприемство и дух. През август 2016 съвсем неочаквано се намерихме насред малка Италия в сърцето на Родопите, затова веднага проверих възможностите и го реших.

Пътуването до Гела е живописно и подходящо за съчетаване с разглеждането на други места и градове по пътя – кафе в Пловдив, малко разходка в Бачковския манастир и обяд в Широка лъка, преди да се настаним.

Родопите, планината на Орфей, предлага възможност за прекрасен туризъм. Пътят лакатуши из между високи, зелени борове и рекичката, която се чува от всякъде. Гледките са пасторални и пълнят, както очите, така и душата.

При предишното ни посещение бях с Ника, затова посветихме повече време на забележителностите в района, а те не са малко:
*Разходка до Снежанка и качване на кулата
*Разглеждане на  Широка лъка и посещение на магазинчетата за сувенири
*Бачковския манастир
*Орлово око и връх Св. Илия, съчетани с преход
*Ягодинската пещера и Дяволското гърло
*Обяд в Смолян и др.

Този път беше основно почивка и храна. Единственото физическо натоварване, ако мога така да го нарека беше разходката, която решихме да направим от Гела до село Солища, обаче през гората, покрай реката. Вървиш и не знаеш накъде отиваш, от високите борове не виждаш много напред, минаваш през гората, която променя гъстотата си и се чудиш дали пътечката е за хора или за животни J Това малко ме напрегна, тъй като не веднъж съм чувала за мечките в района и срещите на местни и туристи с тях. Обаче, въпреки всичко решихме да не вървим по пътя, а през гората, тъй като искахме да се слеем с планината и да й се насладим насаме. Газихме през реката, намокрихме се малко, срещнахме малко кучета и подминахме едно-две параклисчета...

Дните минаваха лежерно, каквато беше и целта на почивката, макар все по-често да установявам, че вече трудно ме свърта на едно място. Уж си почивам, а ума ми не спира и сякаш изпускам нещо, а за това време мога да свърша поне две неща. Давам си сметка за това и се насилвах повече да лежа на тревата с поглед към синьото небе, там високо сред лилавите минзухари, благодарна за тези мигове.

Храната, мястото и усещането от него не се нуждаят от много думи, мисля, че от снимките се подразбира, че се радвахме на пълен комфорт, уют и грижа. Нарадвах се на домашна храна, продукти и достатъчно време за бавно хапване, споделено с хора, с които сте на една вълна.

Закуската е по избор – палачинки, блини или както се казваха там по родопски, така и не ги запомних, с домашно сладко от боровинки или с мед; пържени филийки; яйца; първият черен козунак в живота ми, в който се влюбих, но не пожелаха да ми дадат рецептата – успях да разбера, само, че е с квас и активен въглен; чай от местни билки; биволско мляко; домашно натрошено сирене върху пресен черен хляб..., на обяд супичка от зеленчуци с пармезан и печени кедрови ядки, минестроне или агнешка; следобед десерт – чийзкейк или крем-карамел.

Както споменах, вилата е вдъхновена и носи усещане за Италия – от обзавеждането, през посудата, музиката, храната и ароматите. За вечеря ни сервираха риба, агнешко с розмарин, родопски картофи, изпечени на пещ, салата със сладък картоф с елда, и др.

Вървейки по коридорите се носят миризми на лотус, рози, арган; между етажите са фенери със запалени свещи, вървиш и не стъпваш, аз за да не ти е никога скучно, из къщата, току ще срешнеш котката Джинджър или пуделът Мильо, с когото този път създадохме връзка. Търсеше ме, целуваше ме и всеки път щом се опитах да седна на тревата, идваше да ме бута с муцунка или лапичка, за да го милвам.

Вилата основно се отдава на чужденци, единични са случаите на български туристи, затова не бих могла да споделя с вас сайт, тъй като няма. Намира се в Горно Гела, съвсем накрая на едната от двете улички, там където е само тя, а около нея нищо друго, простор и красота, само един нов параклис пресреща погледа ти напред към хоризонта.

На тръгване на препускайте да си купите прясно сирене или домашен кашкавал – божествен е, домашни сладка от смокини, диви ягоди, бели череши и др., смилянски боб, картофи, мурсалски чай, мед, и както пише на чешмата в с. Солища „Ако ти е мило, жу си довадаш“, което от родопски диалект означава, че „ако ти е мило, ще се връщаш“.

А на връщане...700 км. преход, тъй като трябваше да взема Ника от Плевен, но успях да се налюбувам на красива България, преминавайки от Родопите през Стара планина, Сопот, Беклемето, от където се вижда цялата планина, а наоколо парапланери..., Троянският балкан, през Плевен до Витоша :)

Визията ми по време на престоя беше вдъхновена от романтизма, спокойствието и женствеността - все черти, които притежаваме. От Отнесени от вихъра, Магьосникът от Оз и 30-тина години назад във времето. Представях си как жената винаги изглежда елегантно, с рокля и в цвят, независимо дали готви, подрежда или засажда цветя в градината, а в душата си е едно малко момиче, което не спира да бъде принцеса, дори когато има трудности с избора на обувки...