Faces: Desislava Danova, teacher in 21st century | Лица: Десислава Данова, учител през 21 век

Деси е моя приятелка от години. Много мил, възпитан човек, с огромно сърце.
Била съм свидетел на ангажираността й към децата, нейни учиници, през годините и затова, все още в началото на учебната година, проведохме интересен разговор по теми, касаещи учиниците и техните родители, днес.

Тя е преподавател, психолог, приятел. Често по-близка до децата от техните родители. Винаги ангажирана с извънкласната им програма и инициатор на множество събития, част от годишната програма на училището. Често я търсят от медии, тъй като все по-рядко може да срещнете ерудиран млад човек, готов да служи на обществото, възпитавайки и обучайвайки, но такава е тя...

Деси, какво те мотивира да станеш учител?

За мотивация не знам дали мога да говоря, още повече преди 7 години, когато прекрачих прага на училището, едва навършила 23 години. В едно, обаче съм сигурна – учителската професия е призвание. Тя е тази, която те следва, а не ти нея. Просто се осмелих, последвах интуицията си и тръгнах по тази „пътека“...

Завършваш и веднага трябва да навлезеш в процеса на обучение, нямаш много време за адаптация. Работа, която ангажира цялото ти внимание. Насреща си имаш деца, които трябва да респектираш, обучаваш, а в същото време и да си добър психолог. Как се справи с всичко това?

Беше ми много притеснено, буквално ме „пуснаха в дълбоките води“ – преподавател в гимназиален етап на 6 паралелки (всичките в тежък пубертет) и класен ръководител, разбира се и куп други ангажименти, с които учителите са ангажирани. Множество въпроси се лутаха в главата ми и страхът ще се справя ли. Бях наясно, че младостта ми ще бъде харесана от учениците, но и това, че ще се опитат да злоупотребят с нея. Бях наясно обаче, че и децата са хора, колкото и ние сме хора, просто те имат своя свят, в който живеят, с техните проблеми, радости и тревоги и ние също трябва да се опитаме да ги разберем. Тогава си дадох сметка, че трябва да опитам с някакъв баланс – баланс на учител, който държи на тяхното развитие, обучение, дисциплина, отговорности и приятел, на когото могат да имат доверие и на когото могат да разчитат. И днес смятам, че не съм сбъркала. Макар и с малък житейски опит, съм опитала да им предам своята мъдрост и мисля, че всяко дете взима частица от мен... Това изключително ме радва, особено в пространството на времето, като виждам готовността им за живота, когато завършат 12 клас, как се развиват по-късно и стават едни достойни хора. Това е удовлетворението на учителя! Това е неговото щастие!

Преподаваш на деца от 8 до 12 клас. Самата ти си млада. Как успяваш да ги обединиш и да спечелиш уважението им?  Ти ли трябва да с тяхното вдъхновение, за да заобичат и предмета?

За съжаление днешните деца не са литератори или поне все по-малко са такива. Това не означава, че не четат. Четат, но не и задължителната им литература. Аз мисля, че те обичат предмета, когато харесват преподавателя си, свързват го със самия него. Най-малкото ще уважават предмета и ще се стараят заради учителя.  А смятам, че всеки учител трябва да иззима максимума от всяко дете. Не може един ученик да няма силни страни, просто учителят е този, който трябва да ги открие и да ги развие. Тогава и децата са щастливи. Чувстват се способни, уверени, имат самочувствие.

Твоята специалност е Български език и Литература. Кои са произведенията, които правят впечатление на учениците днес и наистина ги докосват и ще ги запомнят след училище?

Днешните деца остават все по-далеч от литературата, която се изучава. Те имат нужда от промяна в учебната програма. Много ми хареса проектът на вестник „24 часа“ миналата година – „Литературно пълнолетие“, където първо бяха анкетирани възрастните (родители и учители), които посочиха кои книги трябва да е прочело всяко дете до навършване на 18 години. Сред заглавията присъстваха много класики. След това, обаче, попитаха и учениците, а техният отговор коренно се раличаваше. Те бяха посочили по-съвременна литература. Този проект показа със сигурност, че не е вярно, че младите не четат, напротив – те четат това, което им харесва. Самата аз си направих един експеримент във втория срок на миналата учебна година, като зададох на своите ученици проект за края на годината. Всеки трябваше да прочете любима своя книга и да я представи по определени от мен критерии – в това число беше включено и приложение, с което да стане по-бързо, а и по-ефектно. Резултатът – всички деца бяха прочели своята книга, всички си я представиха, след което започнаха да си ги разменят...
А що се отнася до произведенията в училище – може би тези, които ги докосват, са в 11 и 12 клас – например „Тютюн“, „Железният светилник“, някои се вълнуват от лирика – харесват Яворов. А друг път ги вълнува повече личността на самия автор.

Има ли проблем днешната младеж с грамотността, с правописа?

За съжаление, да. Технологиите дават много на децата, но мисля, че още толкова им взимат. Друг проблем е, че все повече часове в училище има за чужди езици и то от първи клас, а все по-малко са часовете по роден език. 

Във вашето, 51 СОУ "Елисавета Багряна", сте ангажирани с много извънкласни дейности, въвеждате нови подходи... Доколко образованието наистина има нужда от внедравянето на технологиите в учебния процес и какво реално липсва днес на училищната среда, за да е по-приятна и приобщаваща?

Всички деца днес са запалени по технологиите. Това ме навежда на мисълта, че би било добре да бъдат включени в часовете, да бъдат използвани продуктивно. Вече има все повече и повече приложения и програми, с които може да се работи в клас. В нашето училище се използват много и това е интересно за учениците. Те участват по-активно в час, а и мисля, че им остават по-трайни знанията, защото им е забавно и интересно.

Ти си класен ръководител. Свидетел съм на ангажираността ти към децата. Доверяват ти се, споделят, често си запозната с ежедневните им грижи и тревоги по-добре от родителите им.
Как успяваш да им бъдеш доверен приятел, без да губиш от авторитетната си роля на учител, за да не злоупотребяват с това?

Това, че съм млада, ми помага в отношенията ми с учениците до толкова, че да ме допуснат по-близо до себе си. Оттам нататък зависи изцяло от мен до каква степен ще бъдем приятели. Не бива и да се преминава границата. Те трябва да я знаят. Що се отнася до близостта – мисля, че те имат нужда от това. Не всички деца са открити пред родителите си. Напротив, те са едни вкъщи и съвсем други извън. Това, което на себе съм си казала е, че някой трябва да знае какво се случва с тези деца – дали аз, дали родителите им. Съответно, когато са ми доверили неща, които съм преценявала, че е редно да знаят и родителите, съм намирала начин да ги уведомя. Но е имало и такива, че проблеми имат родителите и от тях се измъчва детето, това повлиява на самото дете и в учебния процес. Тогава съм водила много разговори, с които съм опитала да им помогна. Мисля, че съм намирала времето и подхода, с които да преодолеем всички спънки... Това е животът в училище...не знаеш всеки ден какво те очаква. Сигурно обаче е едно – очаква те обич, щастие, глъч от смях, изненади и мнооого деца, за които ти си модел на подражание :)

Кое е чувството, с което започваш всяка нова учебна година и какво пожелаваш на родителите, които понякога забравят, че учителят сам по себе си не е достатъчен, за да провокира, възпитава и обучава децата ни?

Чувствата са много, но това, с което може да се опишат, е ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО. Училищният живот е пълен с изненади всеки ден, всяка година. Това, което пожелавам на всички родители и колеги, е здраве, спокойствие, обич и търпение, както и взаимна работа, с която да си помагаме в името на децата. Успешна и ползотворна учебна година на всички ученици, родители и учители!!

Благодаря!